Показват се публикациите с етикет Любопитно. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Любопитно. Показване на всички публикации

Мутафчийски посочи ефикасен метод за борба с Ковид в Гърция: При влизане в магазин ти дават орехче

 


В Гърция борят Ковид с орехчета, разказа ген. Венислав Мутафчийски


Религиозните събирания и концертите се смятат за изключително опасни места за заразяване. Това заяви ген. Венцислав Мутафчийски на брифинга на Националния оперативен щаб, обяснявайки как се определя строгостта на мерките съобразно Тексаската скала.


"Следващите по опасност са ресторанти и фитнеси. Не разбирам каква разлика правят американците между бюфет и ресторант, но сигурно има такава разлика и то става дума за настаняването вътре. За сметка на това ресторанти с външни помещения имат индекс на опасност 3. Такъв имат и посещаването на къмпинг или игра на голф", добави той, цитиран от Блиц.


"Футболните и баскетболните мачове са в средата и са между 6 и 7. Знаете, че почти не остана футболист, който да не е бил заразен. Това е пряко доказателство. Но, ако те са по средата на индекса, то публиката се намира твърдо в 8-мо ниво", каза началникът на Националния оперативен щаб


"Как се определиха мерките у нас? Никога не сме претендирали за изчерпателност, че всички места, които са тежки, могат да спрат да се посещават. Не може да функционира едно общество, без да има откъде да се купят храна и неща от първа необходимост", добави той.


"На всички, които повтарят колко са опасни магазините, искам да кажа, че те са с индекс 4, а по-малките магазини са с индекс 3. А, когато се намали и броят на посетителите в тези магазини, може да падне още индексът", уточни ген. Мутафчийски.


"Понякога методите може да са примитивни, но ефикасни. Може всеки да получава номерче или орех на влизане в магазина. Когато свършат номерите/орехите, е ясно, че не може да се влиза. Това го видях в Гърция и е ефективен метод", добави той.


"Със сигурност най-човешките доводи, които може да се намерят, е грижата за образованието и здравеопазването. Бяха спрени плановите операции, което не бе само неудобство, а можеше да коства и човешки живот. Сега болниците са пълни с пациенти, които не са с ковид. Това бе абсолютно необходимо да се направи въпреки рисковете", каза ген. Мутафчийски.

Източник:petel.bg

Сузанита на 18: Вече наистина няма какво да ме спре


Сузанита Мурад се съблече по бански и излезе на ски пистата в зимен наш курорт. С провокативна снимка насред снега тя отбеляза  своето пълнолетие и натрупа над 21 хиляди лайка и множество пожелания. 


Пандемията развали плановете и за щуро парти по повод 18-ия и рожден ден, но пък за сметка на това пловдивчанката реши да поглези сетивата си и се отдаде на СПА почивка и релакс, допълнени с големи дози червено вино. Щерката на Орхан Мурад не пропусна да благодари за всички своите приятели и фенове, които са и изпратили своите пожелания и написа:


"Благодаря ви много за страхотните пожелания!! Пожелавам ви да бъдете живи и здрави, много усмихнати и много щастливи.За съжаление обстановката не позволява големи щури партита, иначе знаете, че цяла България щеше да чете утре сутрин какво се е случило. Ще оставим щурото парти за догодина.

Със сигурност ще се постарая да го отпразнуваме всички заедно (правилото : колкото по-късно - толкова по-мръсно ще важи)

Обичам ви, пазете се! И какво да кажа повече... вече наистина няма какво да ме спре! 2021 ще бъде страхотна година за всички нас!! Вярвам в това. Хайде наздраве!!!" - гласи текста към публикацията на Сузанита в мрежата. В момента Сузанита отново е на крилете на любовта и има човек до себе си, но кой е той тя все още пази в тайна от публичното пространство. Знае се само, че тайнственият мачо е фен на татуировките, а това стана ясно от стори, което скандалната певица си беше публикувала наскоро.

Източник:trafficnews.bg

Дженифър Анистън с разтърсваща изповед за най-големия кошмар от детството си

В резултат на тормоза актрисата се сдобила с куп комплекси, включително и за външния си вид
Въпреки че Дженифър Анистън вече не е първа младост, милиони мъже от целия свят не спират да въздишат по формите й, а жените тайно й завиждат за перфектното тяло. Феновете й обаче въобще не подозират през какъв кошмар е преминала актрисата, преди да приеме себе си.

Звездата от хитовия сериал „Приятели” неведнъж е казвала, че майка й Нанси е била изключително деспотична. В резултат на тормоза актрисата се сдобила с куп комплекси, включително и за външния си вид.

Дори когато правела първите си крачки в киното, родителката не променила отношението си и не спирала да я убеждава, че начинанието, с което се е заела, е изключително глупаво.„Нямах външност на модел, на която тя толкова много разчиташе”, споделя звездата.Майката на Анистън, която е работила като модел и актриса, имала много завишени очаквания относно щерка си. „Мама не спираше да повтаря, че не съм достатъчно добра за екрана.

Нямала съм такова лице, такава фугира, такава реч. Затова и на кастингите не ходех с високо надигната глава”, добавя актрисата.Тя разказва още, че дълго време не общувала с майка си. Двете се сближили чак след развода й с Брад Пит през 2005 г.А когато бившият й се хванал с Анджелина Джоли, това още повече смачкало самочувствието на неуверената в себе си Дженифър, която непрекъснато се сравнявала със „зашеметяващата” си майка.

„С месеци не напусках дома си и се чувствах виновна. Дори не можех да си обясня какво не съм направила както трябва, но вината беше огромна. Струваше ми се, че не съм достойна за любовта. Едва когато мина година от развода, започнах да се усмихвам искрено”, казва още Дженифър.Тя признава, че й е отнело много време, за да се сдобие с т.нар. тяло мечта. „Всички тези строги диети са зад гърба ми. Днес се отнасям много по-просто към себе си, но гледам да не се занемарявам. Повече от 10 години всеки ден правя йога. Тя ми даде усещането за лекота и увереност в тялото ми.

Знаете ли, когато гледам себе си в огледалото и виждам фигурата си, ми се струва, че определено имам нещо, за което си струва да се боря “, сподели още холивудската дива. /jenata.blitz.bg

Продуцентът Евтим Милошев: Плаках на сцена със сина ми в „Откраднат живот”. Зрителите решават за нов сезон на сериала

Теодора Духовникова и Владо Карамазов са най-красивата двойка в българското кино
Продуцентът Евтим Милошев стои зад най-хитовите сериали в българския тв ефир в момента – медицинската сага „Откраднат живот” и криминалната мистерия „Дяволското гърло”. В творческия му актив са още „Столичани в повече”, „Дървото на живота” и др.
Милошев разкрива как се създават успешни филмови проекти, ще има ли нов сезон на „Откраднат живот”, какви инциденти са се случили зад кадър по време на снимките на „Дяволското гърло” и прави прогноза за бъдещето на сериалите в световен план.

- Г-н Милошев, според критици и зрители сериалът „Дяволското гърло” е на световно ниво и би могъл да се излъчва по екраните в чужбина. Значи можело. Каква е тайната?

- Първо, благодаря за оценката. Няма тайна. Само сериозна работа, професионална на всички етапи на производство, като се почне от развитието на проекта, сценария, правилното избиране на място за снимки, правилния кастинг, режисурата, постпродукцията. И е налице крайният продукт.

- Не рискувахте ли, нагазвайки в жанр, в който има куп телевизионни холивудски образци?

- Не, това не ме притеснява, защото ние създаваме продукт за нашия местен български пазар. И много повече ме е вълнувало какво няма на нашия пазар. Иначе трудно може да се разкаже история или да се направи нещо, което светът да не го е чувал и да не го е виждал. Особено в сферата на аудиовизуалните изкуства. Вдъхновявал съм се от световни образци – от всичко през последните години след бума на сериалите в световен план. Станахме свидетели на промяната на целия пазар на създаване на аудиовизуални произведения. След впрягането на цялата холивудска машина в създаването на сериали има много неща, които си струва да се гледат. Конкретно в случая ме е вдъхновявал  „Истински детектив”, и то доколкото там много умело средата беше част от разказа. Естествено, аз си гледам нашите предимства, българските. Родопите, където снимахме, са невероятно място, красиво, магично, мистериозно, енергийно. Това беше голямо вдъхновение – самата среда. Родопите са герой в сериала. Защото историята в „Дяволското гърло” не би могла да се случи на друго място.

- Филмът е брилянтно заснет.

- Той е комплекс от заснемане, режисура, постпродукция и всичко това - стъпило на основата на добър сценарий. Киното е комплексен спорт, отборна работа.

- Теодора  Духовникова и Владимир Карамазов излизат от клишето на красиви лица и правят изненадващи филмови роли, какво им костваше това?

- Аз не мога да се съглася с това, че има такова клише, защото и тя, и той имат невероятни актьорски интерпретации и на сцената на Народния театър, и в киното. Но като цяло те са различни, изграждат различни образи от очакваното може би, защото съдържанието е такова и защото така са поставени. Защото режисьорите са си свършили добре работата. Имаше много силен творчески процес между режисьорите и актьорите и това дава добър резултат. Мислено е много, работено е много. Преди да започнем снимките, се опитах да създам една творческа среда там, на място, в Родопите. Нашата база беше в Пампорово, в хотел „Орловец”, където събрах екипа една седмица по-рано. Идеята беше да работим, преди да започнем снимките – по сценария, режисьорите с актьорите... Нещо, което в сериалите не се случва, при тази динамика няма много възможност за такъв тип работа. Мисля, че това имаше значение.

- И Духовникова, и Карамазов признават, че им е била доста трудна работата по този сериал...

- Целият процес беше много труден поради няколко причини. Имахме ограничен брой снимачни дни – по 4 за един епизод, което е адски критично и малко време за сериал, който се случва в реална локация. Втората трудност бяха малкото почивни дни, защото работата беше разделена на два цикъла по 25 дни с по едва 2 почивни дни. За екипа беше много изтощително и изморително. Имаше много контузии. Владо например си разкъса дланта, катерейки се по една стена, което наложи да му се правят шевове. Но адреналинът в работата беше толкова силен, че той дори не обърна внимание на този инцидент. Друг актьор имаше криза, получи зъбен абсцес. В състояние на стрес се случват такива неща. Най-важното за мен по време на снимките бе да се пазят здравето и животът на хората в екипа.Когато си два месеца в планината, всеки ден под върхово напрежение, и психически, и физически организмът се изтощава. Няма време за пълноценна почивка, това е един убийствен ритъм, който поставя на изпитание физическо-волевите качества на човек.

- В сериала има шокиращи кървави кадри, а вие дори сте искали да ги подсилите?

- Жанрът предполага такива кадри. В първоначалния вид на сериите те наистина бяха по-крайни, но заради широката аудитория, до която достига филмът, решихме, че е хубаво някои неща да ги прецизираме.

- Вярно ли е, че героят на Стоян Радев е страховитият убиец, както бе тиражирано в някои медии?

- Ха-ха, предполагам, че до края на сериала всеки един герой ще мине през елемента на подозрение. Това е и смисълът на един такъв тип разказ. Но съм убеден, че ще има доста сериозна изненада за публиката.

- Тоест сериалът вече заживява като градска легенда...

- От първи епизод е така. Вълната на одобрение е огромна, да не звучи нескромно. Важно е, че критиката и елитната част от тази индустрия оценяват изключително високо този проект като направа, като художествени качества, като разказ и краен продукт. Това е много висока оценка.

- Карамазов и Духовникова минаха ли на кастинг за ролите?

- Толкова много опит натрупах, че особено по отношение на главните роли още на ниво писане имам вече в главата си идея кои актьори, как. Често пъти самите сюжети ги развиваме спрямо конкретни актьори. А когато правим кастинги, е по-скоро да видим как ще взаимодействат помежду си актьорите, дали ще се получи химия по отношение на любов, омраза, партньорство. В повечето случаи за главните актьори не правя кастинг. Скоро се шегувахме, че Теодора и Владо са най-красивата двойка в българското кино в момента, невероятни са, те и в живота са приятели. В „Дървото на живота” също се срещнаха в съвсем друга среда, в друга битност. Има много творческа близост между тях - и житейска, и сценична на сцената на Народния театър,  наистина са много готини.

- И в този ваш тв проект отново играе Васил Банов. Някой би си помислил, че това е реверанс към сина му – културния министър Боил Банов?

- Да, някой би могъл да си помисли така. Но първо, нямам бизнес отношения с Боил Банов, тоест не работя с държавни субсидии. Иначе по линия на Асоциацията на филмовите и телевизионните продуценти имаме поредица от работни отношения, свързани с функционирането на филмовата индустрия.Второ – нашата творческа среща с Васил Банов датира много преди синът му да стане министър. Ние с Васил се срещнахме професионално през 2011 г. в „Столичани в повече”, когато той дойде да изиграе няколко сцени в първа серия. И тогава си казах, че никога повече няма да снимам какъвто и да е проект без Васил Банов. Не започвам нов филм, без да го поканя. Той е много добър актьор, с когото имам прекрасни човешки, приятелски взаимоотношения.

- Не  е ли проблем, че в българските сериали се повтарят едни и същи актьори? Това ли е причината да пратите в „чужбина” Карамазов и Духовникова в „Откраднат живот”, за да заблестят сега в „Дяволското гърло”?

- Аз също не смятам, че трябва да има повторение на едни и същи актьори във всички проекти, защото това вреди на образите. Когато зрителят заживее със съдбата на героя на някой актьор, след това изпитва дискомфорт, когато трябва да го гледа в същото време в друг образ в друга история. И това не е много окей. Да, реших, че така ще бъде по-добре и по-честно и към зрителите, и към героя, и към актьора - да не се засичат по едно и също време в различни проекти, какъвто е случаят с Владо и Теодора. Ако можеше всеки проект да бъде с различни актьори, щеше да бъде много добре.  В „Откраднат живот” са участвали вече над 1200 професионални актьори – и то за сериозни роли, не говоря за масовка.

- Сега, когато излъчват „Откраднат живот”,  „улиците опустяват” като едно време. Няма запален тв фен, който да пропусне епизод. 7 сезона, над 300 серии - очаквахте ли такъв бум?

- Когато се заема с нещо, му давам целия си опит, познания, любов, енергия. Аз не мисля за резултата, не мисля дали ще „опустеят улиците”. Може да си внушавам, но е имало моменти, в които съм си мислел, че наистина този ефект се получава – и по времето на „Столичани в повече”, и сега с „Откраднат живот”. Така или иначе, проектите се радват на огромен зрителски интерес. Това, че улиците опустяват, е една метафора. Но хубаво е, когато зрителите седнат и  гледат с кеф.

- Зрителите обаче искат да знаят ще има ли нов, осми сезон?

- Те, зрителите, го решават. Не го решава нито някой офис, нито някоя централа. Докато гледат и обичат проектите, които се излъчват, те със сигурност те ще имат своето продължение. Все още не съм говорил с телевизията за следващ сезон, но резултатите  са такива, че предполагат проектът да продължава.

- Вярно ли е, че сте плакали на снимките на „Откраднат живот”?

- Беше много емоционално. Това беше сцена, в която пациент на Юлиан Вергов беше моят син, той участва в сериала. Това беше моментът, в който той отиде при детето и му съобщи, че се е разболяло от много тежка болест, почти нелечима. Когато гледахме сцената на контролния монитор, не можах да се въздържа, защото този герой се играе от моето собствено дете. И самият Юлиан се разплака, той толкова силно влезе в тази роля, в тази сцена. Нашата работа е свързана с емоции и някак си не можах да се сдържа.

- Имате ли любими герои в сериала?

- Всеки герой заживява свой собствен живот и  с напредването на работата аз и колегите започваме да възприемаме актьорите с техните екранни персонажи. Това е много странно. На снимачната площадка аз се обръщам към актьорите не с техните имена, а с имената на героите им. Което означава, че човек заживява със съдбата на героя. Колкото е по-добър актьорът, превъплъщението му те завладява и започваш да живееш с неговата история.

- Братята Халваджиян не сполучиха със сериала „Полицаите от края на града”, Димитър Митовски - ”Под прикритие”, в момента не е в играта, сериалът „Господин Х и морето” не оправда очакванията... Как се чувствате като монополист в тв киното, не ви ли липсва конкуренцията?

- Аз ще се въздържа от оценка, защото тези хора са мои колеги. Но мога да кажа, че конкуренцията ражда качество. Това е процес, монопол не е точната дума, но конкуренцията развива. Това е най-доброто, което може да има и аз съм за това.

- „Дяволското гърло” стои много по-добре от куп игрални филми за голям екран – не е ли това пропуснат шанс?

- Би могло, но съм го мислил като сериал. Тук става въпрос вече за бизнес модел. Да се прави филм в България без държавна субсидия, не е печелившо начинание. Не се получава бизнес моделът по ред причини. Било ми е интересно тази история да се разкаже в 12 епизода, а не в един час. Така реших и не съжалявам, харесва ми много.

- В сериалите ли е бъдещето?

- С промяната на дистрибуцията на аудиовизуалните произведения, със създаването на тези глобални интернет платформи потреблението тотално се промени. Сега цялото аудиовизуално съдържание е достъпно на телефона, на таблета, на компютъра, на модерните смарт телевизори, с които можеш да си избираш какво да гледаш. Аз гледам моите деца – те имат съвсем други потребителски навици. Те не следят телевизията по начина, по който ние я следим. Различният начин на потребление смени съдържанието. Да  разкажеш история във формата не на час и половина, както е класическото филмопроизводство, а в 8, 10, 12 епизода, става все по-модерно. Аз не казвам, че киното ще умре. Казвам, че потреблението променя формата на разказа. Това са аудиовизуални произведения, въпросът е как стигат до потребителя. Смятам, че този бум на сериали не е случаен и тази форма ще продължава да се развива в глобален мащаб. Допреди десетина години беше немислимо холивудски продуценти, режисьори и водещи актьори да влизат в тв сериали. Това не се случваше. Тв сериалите не можеха да поемат този бизнес модел, за да може да влязат най-големите звезди в Холивуд. Сега всичко е различно. И всички са там. Вече няма звезда, режисьор или продуцент, който да не работи в сериали. Това е тенденция и смятам, че така ще се развива този пазар.


Вероника Йорданова/Ретро.бг/

Иван Иванов: Нищо не може да замени живота

"В човешкия живот е хубаво да се случват случки. А то, пробуждането, все някога идва. Трябва да го чакаме, не да го търсим. Времето не бърза за никъде. И ние не трябва да бързаме. То все някога ще дойде. Пробуждането е индивидуален акт. При мен дойде насън и аз, който в живота си бях написал само едно писмо до майка си в казармата, седнах пред белия лист и написах стихотворение. Давам го на жена ми.

Тя чете и пита:

"Какво е това?". "Не знам", отвръщам аз. "И аз не знам, но е много красиво“. „Чакай, викам, да ти напиша още едно“, после и още едно... Никога не задрасквам. Слагам точка. И край. Така отидох в света на думите. Но сега не ми се пише. Както и не ми се играе. Какво друго можех да правя, освен да остарявам на екрана. Нито чакам следваща роля, нито чакам да се усъвършенствам. Край! Това вече е направено. Защо да го повтарям? И хайде! Живеене! Нищо не може да замени живота. Другото не съществува. Забелязали ли сте, че думите са живи само когато и човекът е жив. Само изречени от жив човек те имат енергията да пърхат и да политат."„Целта винаги ще бъде на крачка от теб, докато не чуеш сърцето си“.

„Малка част от живота е заета от пълните със смисъл моменти. Много често те приключват още преди да започнат, въпреки че осветяват бъдещето, и правят хората, които са създали тези моменти, незабравими.“"...Ти имаш воля, вяра и живот. Всичко ти е дадено. Казваш ли си: “Аз сега ще вярвам и тогава ще живея”? Не, не можеш да ги разделиш нещата. Аз не си задавам въпроса защо живея. Ами защото живея. Това е феноменът. Облакът задава ли си въпроса: “Аз имам вяра и пускам дъжд”? Като кажеш „вяра”, това те ограничава. Същото е да кажеш “имам цел”. Пак те ограничава. Всяка дума ограничава. Живеето не ограничава. При живеенето не съществува никакво “трябва”. Просто факт. Когато искаш нещо да постигнеш, казваш “на всяка цена”. Живеенето не е на всяка цена, то не разсъждава."

"Работата на човека на тази планета е да предизвиква възхищение. Да вдъхновиш. Не само с работата си, а просто като се сетиш за някой човек, да си кажеш: „Възхитителен“. Не че е талантлив, че е известен актьор. Не. Просто да предизвика възхищение, като едно дете. Човек успее ли това да го постигне в един човек, значи всичко е постигнал."

ARTday.bg

Новогодишната програма на БТ през 1967 г (Видео)

"АЛФ" и любопитни неща за него които не знаете...(Статия)

Алф е роден на 28 октомври 1756 година. Гордън Шамуей (известен на Земята като Алф) е кръстен на баба си Гордън – една от малкото жени на Мелмак, които могат да цепят дърва с уста. Като дете Алф преживява тежка травма на главата, след като, докато мете шума, пада от дървото. Алф посещава колеж 63 години, следвайки (и почти завършвайки) психология и пешеходство. Гордън може да се оригва на три езика.

На Мелмак младият Шамуей сменя множество професии – работи за кратко като фотомодел, проваля се като stand-up комедиант (от този период е и знаменитата шега “Можеш да издухаш конкуренцията, можеш да си издухаш и носа, но не можеш да намериш рима на “ъглошлайф”!”). Опитва силите си като дилър на популярните автомобили “Флегма”, след което се преквалифицира в професионален играч на буилабейзбол. Тази игра много прилича на земния бейзбол, с незначителната разлика, че вместо бухалки се използват парчета риба. Алф изкарва прехраната си на игрището почти век като препъвач. Накрая отива на служба в Орбиталната гвардия като отговорник по поддръжка на санитарните възли. Там го обучават да управлява патрулен кораб и да стреля с бластер.

Алф има полусестра, която се казва Даян. Тя е била прочута певица. Дебютният ? албум е със заглавие „Обичай ме или ще се изплюя на моравата ти“. Бащата на Алф се казва Боб, но го наричали Бо за по-кратко. Той има добро чувство за хумор и прави чудесна имитация на сирене фета.

Лелята на Алф се казва Юджийн и е била прочута танцьорка. Тя е участвала в мелмакското денс шоу „Танцувам по-бързо, отколкото ми се иска“. Гумър, чичото на Алф, е известен мелмакски актьор със запомнящи се роли в класиките “Котка върху горещ ламаринен поднос”, “Отнесени от рибата” и “Близки свещи от най-лош вид”. Когато е на 173 години, доведеният му чичо Хораций изумява медицинската общност чрез измислянето на нов метод за оправяне на счупен крак, състоящ се в използването на парче телешко месо и малък ремък. За съжаление тази комбинация работи само в четвъртък.

Преди дипломирането си студентите на Мелмак трябва да втрият смокини по венците си. На планетата размазването на мазнина върху коляното на някого е най-висшата форма на комплимент. Поздравът „Приятен ден“ пък се наказва със смърт. На Мелмак джуджетата не плащат наем, а да танцуваш с пощальона е федерално престъпление. Жителите на Мелмак играят шах, обути в метални ботуши.

Мелмакската извара може да се използва и като слушалки, някои храни могат да скачат на въже, а 7 от над 200 адвокати на Мелмак са алергични към хляб. На Мелмак всички оранжеви храни трябва да започват с буквата „Т“.

Мелмакските цветя се потят, но за сметка на това на планетата не е позволено да се танцува с плодове.

Мелмакските прасета могат да пишат думата „сироп“, а дървесните ленивци умеят да плетат. Мелмакските мишки реално могат да карат колело, въпреки че никога не са го правели.

10 от най-запомнящите се филмови реплики на Тодор Колев

1. „Лошо, Седларов, лошо!“
от филма „Опасен чар“

2. „Дет ис дъ куесчън“, както е казал джентълменът Хамлет.“
от филма „Опасен чар“

3. „Никоя жена не бива да чува, че някога друга жена е била повече обичана от нея. Принцип.“
от филма „Опасен чар“

4. „Икономията е майка на мизерията.“
от филма „Опасен чар“

5. Пурко (към жена си, която отново е бременна) „Ако имаме късмет, това ще се роди в Америка.“
от филма „Господин за един ден“

6. „Кокошка отвсякъде може да долети, яйцето не може.“
от филма „Господин за един ден“

7. (към събличащата се проститутка) „Ти ше си лягаш ли?“
от филма „Господин за един ден“
8. „Брат’чед, свалих я… Димитрова, тя те обича.“
от филма „Двойникът“

9. „… знаеш ли, брат’чед, кое отличава хората от животните? Алкохолът! Нито едно животно не пие!“
от филма „Двойникът“

10. „Слушай, брат’чед, какви са тия оставки? Няма да дезертираме! Науката е като хорото – хванеш ли се веднъж – край!“
от филма „Двойникът“

С деца на море – 40 години по-късно..(Статия)


Днес и снимките, и филмите за Черноморието от онова време будят само носталгични усмивки. И все пак ... имаше много чар ! Несебър и Созопол не бяха туристически атракции, а обикновени рибарски селища... 

На пустият плаж "Кабакум" край Варна вместо сегашните хотели имаше тръстика и дюни, а недалеч от брега можеха да се видят делфини ... а за Поморие даже и песен нямаше още, разказва Кирил


Ана Кочева

Едва ли има човек, който да не си спомня култовата семейна комедия от 70-те години на миналия век „С деца на море”. Във втората новела "Фотолюбител" децата нарушават плановете на съседа си от София чичо Манчо, който е в командировка в Несебър с чужда жена. Ролята на чичо Манчо се изпълнява от ненадминатия Георги Парцалев, а едно от децата е малкия тогава Кирил Петров. Сега, почти 30 години по-късно (филмът, по сценарий на братя Мормареви, е от 1972 г.) Кирил е популярен глас от радиоефира. Той е единият от „Тройка на разсъмване” по радио Витоша и отново е с деца на море. Само че не във филм, а в действителност и не с други, а със собствените си отрочета - Иванчо и Марийка.
Макар и да държи семейството си съзнателно настрани от обектива, „Торнадо” все пак  щракна кадри от семейната почивка на Петрови точно както навремето правеше и Кирето заедно със своя филмов приятел. Всеки зрител помни репликата: „Кире, мери!”, след която малкият герой от филма измерваше разстоянието до обекта, предназначен за снимка. Сега, в епохата на дигиталната техника, това не се наложи. Наред с техническия прогрес обсъдихме с радиоводещият и неизбежните промени около нас и новата ера „с деца на море”.

Кирчо в кадър от филма

„Почивката на Черно море , или просто Морето, както го наричахме, през 70-те години беше нещо сакрално! – каза К. Петров за Торнадо. - Този момент във всяко семейство се обмисляше, обсъждаше и подготвяше с трепетно очакване през цялата година ! Поотрасналите деца, ако имаха късмет, ходеха на "пионерски лагер" в Бяла, Равда и Обзор, където се влизаше в морето под строй и свирка за пет минути, а по-възрастните - на тогавашния "ол инклузив" - профсъюзните почивни станции. 

Авантюристите ходеха на палатка или на квартира с една баня за 12 души и тоалетна на двора, а баровците - на Съни бийч и Златните ! Леле , какви курорти бяха това ! На фона на развитосоциалистическата действителност тогава в страната, тези два курорта бяха като ярко цветно петно върху скица с въглен ! Днес и снимките, и филмите за Черноморието от онова време будят само носталгични усмивки. И все пак ... имаше много чар ! Несебър и Созопол не бяха туристически атракции, а обикновени рибарски селища... На пустият  плаж "Кабакум" край Варна вместо сегашните хотели имаше тръстика и дюни, а недалеч от брега можеха да се видят делфини ... а за Поморие даже и песен нямаше още ! Това време няма да се върне, и може би е за добро. Нещата се променят и макар автентичността да е изгубена, днешните възможности за почивка са несравними с "Балкантурист" от онова време. А и днешните деца , освен делфин в морето, искат и wi-fi на плажа”, констатира неизбежното Кирил.

Попитах го на какво го е научило онова залечно лято, когато е снимал "С деца на море". „Онова далечно вече лято ми отвори очите за нашето Черноморие. Филмът се снимаше в стария Несебър и Слънчев бряг в продължение на цялото лято и доста снимки бяха на плажа ! Слънце, море, пясък ... мечтаната ваканция за всяко дете. Макар че снимането на филм не е лесна работа, едно дете го възприема повече като игра. Вече се бях снимал в един филм и знаех за какво става дума, но тук имаше много интересни подробности, които научих допълнително, а и снимачните площадки бяха много разнообразни. Научих се и да играя на карти в почивките !”, спомня си Кирил. И добавя, че най-яркият му спомен от Георги Парцалев буквално бил огромният златен кръст, който актьорът носел на шията си , както и множеството пръстени. „Той беше много, много добър човек и не се държеше като звезда, а наистина като чичо Манчо ! Така си говорехме с него и извън снимачната площадка, само че беше чичо Жоро. След като приключиха снимките в "Ханската шатра" - сцената с кИбапчетата, Георги Парцалев настоя и ни заведе отново там и я повторихме, само че без камера, като той почерпи всички ни, впрочем той така се държеше и с целия екип”, продължава да си спомня радиоводещият.

Кирил с децата си на море това лято

Питам го накрая как минават настоящите му лета вече със собствените му деца на море. „Моите лета на море с деца минават точно като "С деца на море" ! Двете ми деца са точно в тая възраст, когато се правят всички геройски бели. Щастлив съм с тях. Осмислят  ми живота и го правят по-интересен. Споделям любопитството им към вселената и всичко останало !  Радвам се, че обичаме еднакво морето, от което трудно мога да ги извадя,  след като пристигнем вече там. Обичаме и дългите разходки, в които изкушенията следват едно след друго ...”
http://frognews.bg/

Култови фрази и цитати от незабравимият за няколко поколения сериал "Алф"

Едва ли има някой от последните няколко по-пресни поколения, който да не знае кой е Алф и за какво точно се бори.
Косматият извънземен приятел на семейство Танер освен с огромния си апетит към храната и в частност котките е известен и със забавното си чувство за хумор, станало причина за създаването на ред значими мисли, част от които ще ви покажем сега:
„Клепачите ти натежават… ти заспиваш… ти вече не си котка… ти си геврек!“
„Седях си тихо и спокойно и изведнъж огладнях! Останалото ми е като в мъгла…“
„Зеленчуците не са храна, зеленчуците са това, което се яде с храната.“
„Хайде първо да хапнем, а после да проявяваме дружелюбие?“
„На Мелмак казваме: „Ако обичаш някого – пусни го. Ако се върне при теб, значи е твой. Ако го блъсне кола, значи така е трябвало да стане.“
„Не мога да ви разбера вас хората! Ако обичате някого, се страхувате да му го кажете, а ако разберете, че и вие не сте му безразличен, ревете за загубеното време… Ами ако утре планетата ви се взриви?“
„Лин, послушай старите, остави изкуството и действай по план. Първа точка – хвани се за първия попаднал ти богаташ!“
„Нямаше нужда да си сушиш главата със сешоара. Сега ти се разхвърчаха мислите.“
„Барбекюто най-сетне се разпали. Особено колелата.“
„Пожарната ли е? Идвайте бързо, нападнат съм от огромна хлебарка! Не е ваша работа? Тогава съм котка и не мога да сляза от дървото!“
„Когато лазиш под чужди прозорци, всичко можеш да чуеш.“
„Аз ли съм прекалено чувствителен или в стаята витае някакво напрежение?“
„Уморен съм! Мигам трудно.“
Източник: div.bg

Напусна ни създателят на легендарното филмче „Ну, погоди“!

На 86-годишна възраст почина Юрий Бутирин, режисьор и художник от анимационното кино, заснел популярните анимационни сериали „Ну, погоди!“, „Нехочуха“ и „Трям, здравствуйте!“, съобщи ТАСС.

Бутирин е роден на 21 март 1930 г. През 1956-а постъпва в „Союзмултфилм“, а през 1964 г. завършва курсовете за художници-мултипликатори. През 1968-а дебютира като художник-постановчик, а през 1973-а като режисьор в анимационното кино.През 1970-те години Бутирин става режисьор в творческото обединение „Екран“ в телевизията, където заснема телевизионната версия на сериала „Ну, погоди“ и други популярни анимационни филми.

Работи над любимите за поколения деца на социализма: „Палечка“, „Котето, което се казваше Бау“, „Котаракът Леополд“, „Приказки за Златното петле“, „Дребосъчето и Карлсон“, „Незнайко на Луната“.

Поклон пред паметта на Бутирин.

С любов към старите Български филми


Пет любими детски филмчета от нашето детство






Как изглеждат днес звездите от култовия руски сериал „Бригада”








Незабравимият Григор Вачков (Статия )


„На всеки километър“, „Мъжки времена“, „Топло“, „Мера според мера“ – емблематични за поколения българи са филмите, с които винаги свързваме името Григор Вачков. Роден през 1932 година в с.Трънчовица, бъдещият актьор завършва Лозаро-винарското училище в Плевен. През 1951 г. тръгва да кандидатства в Държавното театрално училище в София, стиснал в ръката си куфар, пълен с... хляб. На входа двама студенти от по-горен курс решават да се пошегуват с него и го „упътват“ към зоологическата градина, която се намирала по същата улица наблизо.  Като видял къде са го пратили, младежът се върнал и казал: За зоологическата градина сте вие двамата. Аз съм за тук! И ще стана артист!По време на подготвителния курс режисьорът Гриша Островски пита всеки от кандидатите за слава защо са тук и какво искат да играят. Тогава Григор Вачков казва, че иска да играе нечовешки роли. А в странно скосените му очи „се виждаха пламъци“ – разказва по-късно състудентката му Татяна Лолова. С този пламък в погледа, с енергията и магнетизма на играта си, той успява да се превърне в звезда с роли в 44 филма. Преди да си отиде от този свят през 1980-та едва на 47 години, актьорът оставя не само богата творческа биография, но и спечелената любов на зрителите - и от екрана, и от сцената.
Григор Вачков със съпругата си Силвия и дъщеря им Мартина Вачкова

Сред най-емблематичните му театрални превъплъщения са тези в пиесите на Йордан Радичков – „Суматоха“ и „Лазарица“. Запознава ги режисьорът Методи Андонов и така се слага началото на едно изключително приятелство помежду им. „Не знам какво ги сближи толкова: дали селският им произход, чистите им души или пък непосредствеността и скромността им, но те сякаш бяха родени един за друг“, си спомня съпругата Силвия Вачкова. В Златния фонд на БНР се пази интервю с актьора, в което той разказва за връзката си с прочутия наш писател и драматург :Моята връзка с творчеството на Йордан Радичков – един от най-големите ни съвременни писатели, освен че е отдавнашна, е вътрешна връзка. Тя не е толкова в единството на мисленето, колкото в единството на усещането. Баща ми е вложил в мене една селска сърцатост, издръжливост, проницателност. Цял живот човек се труди над себе си. Мъчи се да се изгради като човек, но все нещо го гложди отвътре, все гледа да се запази там - по-близко до корена си, до ветровития си характер. Истината в изкуството винаги лежи във възела на смешното и тъжното, на остро комедийното и остро драматичното. Това е мое дълбоко убеждение. В това открих и непрекъснато откривам родството си с Радичков. Вие ме питате дали богатата артистичност, превъплъщенията на Радичков са притегателната стръв за актьора? Лично аз никога не мога да постигна превъплъщение докрай, никога не мога да излъжа зрителя, че не съм аз. Мисля, че това е, което ме свързва с творчеството на Радичков – чувствам се много удобно в кожата на неговите герои.

Въпреки скромността му, че не може да постига пълно превъплъщение, ролята на Лазар е една от емблематичните, изиграни от Григор Вачков. Ето и откъс от пиесата „Лазарица“ на Радичков, която е написана специално за него и той я играе над 50 пъти:Ето, и кукувица ме закука, дълги години живот ми обеща. Чуваш ли, Шаро, колко много години ми изкука кукувицата. Напразно клечиш ти долу под крушата, напразно точиш зъби и ръмжиш. Лай, лай, не ми е за пръв път да ме лае куче. Абе що да слушам, та не си слеза, айде чиба. Туй куче наистина е побесняло, иначе защо тъй ожесточено ще се нахвърля срещу мене, като че не съм му никакъв стопанин, а чужденец. Малко изглежда съм го възпитавал, повече е трябвало да го възпитавам като го бия по главата. Човек отглежда куче, за да го брани, да му бъде страж, а не за да го лае. Държавата що е държава и тя отглежда кучета. Околовръст по границите има яки вълкодави. Те денонощно са на страж и в пек, и в зной, и в дъжд, и в снежни бури, както казват по радиото, а и телевизията в този смисъл се изказва. Но тия граничарски кучета ни за миг не си помислят, че могат да изменят и вместо страж да бъдат на държавата, да клекнат те да я облайват. Възможно ли е държавата да висне ей тъй в крушата като мене, а кучетата й да клекнат отдолу и да я лаят. Че държавата такива кучета ще ги хване за ушите, без окото й да мигне и ще ги прати в кариерите да чукат камъни.Дори след прекарания инфаркт, Григор Вачков до последно играе „Лазарица “ – моноспектакъл, който трае 2 часа и половина. С безбройните си роли, с ведрата си усмивка и нестихваща жизненост той остана завинаги в сърцата на зрителите.  Или, както критикът Никола Вандов пише: „Беше човек, който дава кураж на хората да продължават, да търсят „мъжките времена” в своите трудни делници, да виждат смисъл и красота в живота си. До последно не се предаде, до последно се раздаваше на хората.”
Източник:http://bnr.bg/

Георги Тодоров Калоянчев (Калата) Биография

Георги Тодоров Калоянчев (Калата) е български актьор роден в Бургас на 13 януари 1925 г. След отбиване на военната си служба се записва в бившето театрално училище в София. Сред състудентите му в класа на професор Сърчаджиев били още Катя Зехирева, Коста Цонев и Катя Динева.През 1951 г. руският режисьор Борис Бабочкин (по онова време поставил три пиеси в Народния театър) забелязва младия актьор и как превъплъщава образа в „Буря“ на Островски с хумор и драматизъм. Веднага след завършването на института, Калоянчев е приет в трупата на Народния театър. През 1952 г. завършва актьорско майсторство в ДВТУ „Кръстьо Сарафов“ в класа на професор Стефан Сърчаджиев.
Дебютира в киното с филма Утро над родината (1951) – в ролята на циганчето Сали, е душата
на компанията. Но след това за известен период от време не получава почти никакви роли. Точно в този период Калоянчев преминава от Народния в трупата на скоро създадения Сатиричен театър. Следва и поредица от незабравими образи в незабравими филми – щангистът в Специалист по всичко“ (1962), Кондов във „Вълчицата“, инспекторът в „Инспекторът и нощта“, фокусникът в „Най-дългата нощ“ (1969), Риксата в „Привързаният балон“ (1969), Джордано Бруно в италианската продукция Галилео Галилей“ (1969), Езоп в „Езоп“ (1971), „Неочаквана ваканция“ (1981), „Нощните бдения на поп Вечерко“ (1981), „Бон шанс, инспекторе!“ (1984), „За къде пътувате?“ (1990) „Големите игри“ (1999) и „Рапсодия в бяло“ (2002). Играе в над 50 филми.
През 1990 г. по сценарий режисьорът Иван Ничев заснема „Бай Ганьо тръгва из Европа“ с Георги Калоянчев в ролята на прочутия българин. Оказва се, че това е един от най-гледаните филми през първата половина на 90-те.
През 2006 г. излиза своеобразното продължение „Бай Ганьо се завръща от Европа“. Сценарият е писан специално за големият актьор, но десет години по-рано и дълго време не се намират пари за реализацията му. Всичко това налага нов актьор за ролята на бай Ганьо. Огромното си уважение към таланта на Калоянчев Иван Ничев доказва, като въвежда нов, несъществуващ герой в класическото произведение на Алеко Константинов – духът на Бай Ганьо. През 2006 г.
след многото други призове и отличия Калоянчев получава и Наградата на Съюза на артистите за цялостно творчество.
Най-голямата награда за него си остава званието Народен артист – в най-истинския му смисъл на актьор, всенароден любимец от близо половин век.
Автор е на автобиографичната книга Жив съм, ваш съм! (2003).
Умира на 18 декември 2012 г. в София, на 87-годишна възраст

Зех тъ, Радке, зех тъ (1986)



„Зех тъ, Радке, зех тъ!“ (1976) е постановка (мюзикъл, комедия) на телевизионния театър на българската телевизия с режисьор Хачо Бояджиев. 


Създадена е по комедията „Михал Мишкоед“ на Сава Доброплодни.

Десетте най-обичани български филма снимани преди 1989 година (Статия)

"Време разделно", "Всичко е любов", "Вчера", "Господин за един ден", "Козият рог", "Крадецът на праскови", "Лачените обувки на незнайния воин", "Опасен чар", "Оркестър без име" и "Осъдени души" (по азбучен ред) са 10-те най-любими филми на българите. Това показват резултатите от анкетата на БНТ, в която са участваха над 47 000 души. Зрителите на националната телевизия имаха време от 1 до 18 март, за да гласуват за любимия си филм сред 100 подбрани заглавия. Класацията е посветена на 100-годишнината на българското кино, а специално за целта бе продуцирано предаването "Лачените обувки на българското кино" с водещи Параскева Джукелова и Стефан Щерев.

Всички филми от топ 10 са снимани преди 1989 г. На 11 място обаче изненадващо се нарежда комедията " Живи легенди" на Ники Илиев (2014 г.), което предизвика много брожения в онлайн медиите. Следващите най-високо класирани съвременни филми са "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" (21-о място) и "Писмо до Америка" (26-о).

Най-младият гласувал зрител е 13-годишен и е предпочел "Всичко е любов". Най-възрастният е дама на 88 години. Тя е избрала "Борис I". Филмът, събрал най-много женски гласове, е "Всичко е любов", а най-мъжкият е "Инспекторът и нощта". Българският филм, събрал най-много зрители за всички времена, е "Хитър Петър".

Предстои второ гласуване - до 6 юни зрителите ще могат да изберат любимия си филм от челната десетка (досегашните гласове няма да се зачитат в крайното класиране). Филмите от Топ 10 ще бъдат показани отново по БНТ, а преди всеки от тях ще бъде излъчен кратък филм, посветен на творбата и нейните създатели.

Ето и как са подредени филмите от номер 100 до номер 11:
100. Парчета любов, 1989 – режисьор и сценарист Иван Черкелов
99. Дом за нежни души, 1981 – режисьор Евгений Михайлов, сценарист Боян Папазов
98. Най-дългата нощ, 1967 – режисьор Въло Радев, сценарист Веселин Бранев
97. Една жена на 33, 1982 – режисьор Христо Христов, сценарист Боян Папазов
96. Мъже в командировка, 1969 – режисьори Гриша Островски, Тодор Стоянов, сценарист Любен Станев
95. Силна вода, 1975 – режисьор Иван Терзиев, сценарист Боян Папазов
94. Бягащи кучета, 1989 – режисьор и сценарист Людмил Тодоров
93. 24 Часа Дъжд, 1982 – режисьор Владислав Икономов, сценаристи Владислав Икономов и Никола Тихолов
92. С дъх на бадеми, 1967 – режисьор Любомир Шарланджиев, сценарист Павел Вежинов
91. Роялът, 1979 – режисьор Борислав Пунчев, сценарист Никола Русев
90. Вълчицата, 1965 – режисьор Рангел Вълчанов, сценарист Хаим Оливер с участието на Рангел Вълчанов
89. Всичко от нула, 1996 – режисьор Иван Павлов, сценарист Валери Петров
88. Мила от Марс, 2004 – режисьор и сценарист Зорница София
87. Мъже без работа, 1973 – режисьор Иван Терзиев, сценарист Николай Никифоров
86. Аве, 2011 – режисьор Константин Божанов , сценаристи Константин Божанов и Арнолд Баркус
85. Аз, графинята, 1989 – режисьор Петър Попзлатев, сценаристи Петър Попзлатев, Раймонд Вагенщайн
84. Екзитус, 1989 – режисьор и сценарист Красимир Крумов
83. Привързаният балон, 1967 – режисьор Бинка Желязкова, сценарист Йордан Радичков
82. Отчуждение, 2013 – режисьор Милко Лазаров, сценаристи Милко Лазаров, Георги Тенев, Китодар Тодоров
81. Звезди в косите, сълзи в очите, 1980 – режисьор Иван Ничев, сценарист Анжел Вагенщайн
80. На малкия остров, 1958 – режисьор Рангел Вълчанов, сценарист Валери Петров
79. Рапсодия в бяло, 2002 – сценарист и режисьор Стефан Москов
78. Хотел ”Централ”, 1983 – режисьор и сценарист Веселин Бранев
77. Иконостасът, 1969 – режисьори и сценаристи Христо Христов и Тодор Динов
76. Подслон, 2010 – режисьор Драгомир Шолев, сценаристи Разван Радулеско, Драгомир Шолев, Мелиса де Рааф
75. Цар и генерал, 1966 – режисьор Въло Радев, сценарист Любен Станев
74. Номер едно, 2011 – режисьор Атанас Христосков, сценаристи Атанас Христосков и Явор Михайлов
73. Сватбите на Йоан Асен, 1975 – режисьор Вили Цанков, сценарист Евгени Константинов
72. Дело № 205/1913 П.К.Яворов, 1984 – режисьор Киран Коларов, сценаристи Киран Коларов и Иван Дечев
71. Прилив на нежност, 1983 – режисьор Коста Биков, сценарист Руденко Йорданов
70. Любовното лято на един льохман, 1990 – режисьор и сценарист Людмил Тодоров
69. Изпити по никое време, 1974 – режисьор Иванка Гръбчева, сценаристи Братя Мармареви
68. Понеделник сутрин, 1966 – режисьори Ирина Акташева, Христо Писков, сценарист Никола Тихолов
67. Бариерата, 1979 – режисьор Христо Христов, сценарист Павел Вежинов
66. Изпепеляване, 2004 – режисьор Станимир Трифонов, сценарист Йордан де Мео
65. Бягай… обичам те, 1978 – режисьор Рашко Узунов, сценарист Кирил Топалов
64. Патилата на Спас и Нели, 1987 – режисьор Георги Стоев – Джеки, сценарист Христо Илиев
63. 13 – Ата Годеница На Принца, 1986 – режисьор Иванка Гръбчева, сценаристи Братя Мормареви
62. Йо-хо-хо, 1981 – режисьор Зако Хеския, сценарист Валери Петров
61. Граница, 1994 – режисьори Христиан Ночев, Илиян Симеонов, сценаристи Емил Тонев, Илиян Симеонов, Христиан Ночев
60. Инспекторът и нощта, 1963 – режисьор Рангел Вълчанов, сценарист Богомил Райнов
59. Love.net, 2011 – режисьор Илиян Джевелеков, сценаристи Нели Димитрова, Илиян Джевелеков, Матей Константинов
58. А бяхме млади, 1961 – режисьор Бинка Желязкова, сценарист Христо Ганев
57. Мадам Бовари от Сливен, 1991 – режисьор Емил Цанев, сценарист Илия Костов
56. Лавина, 1982 – режисьори и сценаристи Ирина Акташева, Христо Писков
55. Съседката, 1988 – режисьор Адела Пеева, сценарист Банко П. Банков
54. Вилна зона, 1975 – режисьор Едуард Захариев, сценарист Георги Мишев
53. Тилт, 2011 – режисьор Виктор Чучков, сценаристи Борислав Чучков и Виктор Чучков
52. Кит, 1970 – режисьор: Петър Б. Василев, сценарист Черемухин
51. Сбогом, приятели, 1970 – режисьор Борислав Шаралиев, сценарист Атанас Ценев
50. Шибил, 1968 – режисьор Захари Жандов, сценаристи Магда Петканова, Захари Жандов
49. Комбина, 1982 – режисьор Никола Рударов, сценарист Владимир Ганев
48. Мисия Лондон, 2010 – режисьор Димитър Митовски, сценаристи Алек Попов, Димитър Митовски, Деляна Манева
47. Дзифт, 2008 – режисьор Явор Гърдев, сценарист Владислав Тодоров
46. Селянинът с колелото, 1974 – режисьор Людмил Кирков, сценарист Георги Мишев
45. Бон шанс, инспекторе!, 1983 – режисьор и сценарист Петър Донев
44. Рицар без броня, 1966 – режисьор Борислав Шаралиев, сценарист Валери Петров
43. Два диоптъра далекогледство, 1976 – режисьор Петър Василев – Милевин, сценаристи Братя Мормареви
42. Ти, който си на небето, 1990 – режисьор Дочо Боджаков, сценарист Виктор Пасков
41. Преброяване на дивите зайци, 1973 – режисьор Едуард Захариев, сценарист Георги Мишев
40. Източни пиеси, 2009 – режисьор и сценарист Камен Калев
39. Отклонение, 1967 – режисьори Гриша Островски, Тодор Стоянов, сценарист Блага Димитрова
38. Щурец в ухото, 1976 – режисьор Георги Стоянов, сценарист Никола Русев
37. Бялата стая, 1968 – режисьор Методи Андонов, сценарист Богомил Райнов
36. Черните ангели, 1970 – режисьор и сценарист Въло Радев
35. Хитър Петър, 1960 – режисьор Стефан Сърчаджиев, сценарист Петър Незнакомов
34. Стъпки в пясъка, 2010 – режисьор и сценарист Ивайло Христов
33. От нищо нещо, 1979 – режисьор Никола Рударов, сценарист Николай Никифоров
32. Мъжки времена, 1978 – режисьор Едуард Захариев, сценарист Николай Хайтов
31. Куче в чекмедже, 1982 – режисьор Димитър Петров, сценарист Рада Москова
30. Маргарит и Маргарита, 1989 – режисьор и сценарист Николай Волев
29. Най-добрият човек, когото познавам, 1973 – режисьор Любомир Шарланджиев, сценарист Лиляна Михайлова
28. Специалист по всичко, 1962 – режисьор Петър Василев, сценарист Павел Вежинов
27. Борис I, 1985 – режисьор Борислав Шаралиев, сценарист Анжел Вагенщайн
26. Писмо до Америка, 2001 – режисьор и сценарист Иглика Трифонова
25. Дами канят, 1980 – режисьор Иван Андонов, сценарист Георги Мишев
24. Тримата от запаса, 1971 – режисьор Зако Хеския, сценарист Павел Вежинов
23. Любимец 13, 1958 – режисьор Владимир Янчев, сценарист Любен Попов
22. Топло, 1978 – режисьор и сценарист Владимир Янчев
21. Светът е голям и спасение дебне отвсякъде, 2008 – режисьор Стефан Командарев, сценаристи Стефан Командарев, Юрий Дачев, Душан Милич
20. Момчето си отива, 1972 – режисьор Людмил Кирков, сценарист Георги Мишев
19. Двойникът, 1980 – режисьор Николай Волев, сценаристи Братя Мормареви
18. Авантаж, 1977 – режисьор Георги Дюлгеров, сценаристи Георги Дюлгеров и Руси Чанев
17. Таралежите се раждат без бодли, 1970 – режисьор Димитър Петров, сценаристи Братя Мормареви
16. С деца на море, 1972 – режисьор Димитър Петров, сценаристи Братя Мормареви
15. Мера според мера, 1981 – режисьор Георги Дюлгеров, сценаристи Георги Дюлгеров и Руси Чанев
14. Тютюн, 1962 – режисьор и сценарист Никола Корабов
13. Хан Аспарух, 1981 – режисьор Людмил Стайков, сценарист Вера Мутафчиева
12. Да обичаш на инат, 1986 – режисьор и сценарист Николай Волев
11. Живи легенди, 2014 – режисьор Ники Илиев, сценаристи Ники Илиев, Николай Василевски, Саня Борисова-Илиева

Най-куриозните моменти на Оскарите (Статия)

Церемонията по раздаването на най-престижните кино награди "Оскар" винаги е съпътствана от интересни и забавни случки и емоции.
През 1973 г. Марлон Брандо бойкотира наградите. Той трябва да вземе отличието за превъплъщението си в Дон Корлеоне в "Кръстникът", но изпраща млада индианка да обясни, че той отказва статуетката в знак на протест срещу дискриминацията на Холивуд спрямо коренните жители на Америка. Оттогава академията приема правилото наградите да се получават винаги лично.



През 1992 г. актьорът Джак Паланс (73) направи на сцената лицеви опори само на едната си ръка.

При получаването на втория си "Оскар" за "Изборът на Софи" през 1983 г. Мерил Стрийп е бременна и предполага, че заради това я гледат всички. Едва вкъщи забелязва, че е забравила да махне етикета с цена от роклята си.

През 1997 г. Куба Гудинг Джуниър, грабвайки желаната статуетка за ролята си в "Джери Магуайър", извика от сцената "Обичам ви!" цели 14 пъти.

Най-добрите приятели Бен Афлек и Мат Деймън триумфираха през 1998 г. с "Оскар" за най-добър сценарий за филма си "Добрият Уил Хънтинг".

"Ние сме просто две млади момчета, които имаха късмета да се забъркат с доста велики хора", каза Мат на сцената.

Хали Бери написа история през 2002-а, като стана първата чернокожа актриса, която взе статуетката за главна роля за "Балът на чудовищата".

След като получи "Оскар" за най-добър актьор за "Пианистът" през 2003 г., Ейдриън Броуди неочаквано се хвърли да целува Хали Бери, която му връчи отличието. Страстната им целувка продължи 6 секунди.

На следващата година Чарлийз Терон пък целуна изненадващо Броуди, който й даде приза за Актриса в главна роля за филма "Чудовище".

След близо 30 години очакване през 2007 г. американският режисьор от италиански произход Мартин Скорсезе бе награден с "Оскар" за лентата си "От другата страна".

Същата година, когато Кейт Бланшет спечели статуетка за изпълнението си в "Авиатор", благодари на режисьора с думите:

"Благодаря на Мартин Скорсезе. Надявам се, че синът ми ще се ожени за дъщеря ти!"

През 2010 г. бившата съпругата на Джеймс Камерън - Катрин Бигълоу, стана първата жена-режисьор, спечелила престижната награда за филма си "Войната  е опиат".

Взимайки "Оскар" през 2013 г. за Актриса в главна роля за "Наръчник на оптимиста", Дженифър Лорънс толкова се развълнува, че се спъна на стълбите към сцената. Залата стана на крака, за да я подкрепи. На следващата година тя отново се изложи, като се спъна и едва не събори движещата се пред нея дама.

Селфи на звездите от Оскарите през 2014-a счупи рекорд в Twitter. Водещата на церемонията Елън Дедженерис предложи на Мерил Стрийп да "счупят" социалната мрежа. Двете позираха за снимка, но Елън прикани и Джулия Робъртс да се включи. След това привика звездите една по една, но се оплака, че няма как да хване всички в кадър. На помощ се притече Брадли Купър, който направи снимката. На селфито са увековечени Елън, Брадли, Мерил, Джулия, Брад Пит, Анджелина Джоли, Кевин Спейси, Лупита Нионго.

Елън, която е известна с чувството си за хумор, поръча пица по време на церемонията. Всички бяха доволни след шегата й, затова тя мина и събра бакшиш от 1000 долара за доставчика в шапката на Фарел Уилямс.
Абонамент за: Публикации (Atom)

ТОП-ПУБЛИКАЦИИ

Старото кино