Как руснаците пътуваха в България в съветско време

Тази година изненада всички ни – животът се променя, носенето на маски е задължително, както и социалната дистанция. Работата се премести вкъщи, а плановете за почивка се провалиха. Пътуването стана по-трудно, но много руснаци помнят, че някога изобщо е било невъзможно (или почти невъзможно) да пътуваш в чужбина.

Свободното пътуване в чужбина става възможно през 1991 г., когато на 20 май е приет законът „За процедурата за излизане от СССР и влизане в СССР за граждани на СССР“, който е символ на падането на „желязната завеса“. Не бива обаче да се мисли, че в СССР изобщо не е имало туризъм – той се появява в началото на 1930-те години след създаването на „Совтур“ („Советски турист“), който се занимава както с вътрешен, така и с външен туризъм.

До 1955 г. съветският туризъм се развива слабо, а след смъртта на Сталин и т. нар. „туристическа революция“ екскурзиите зад граница стават необходими – така СССР се опитва да се утвърди като световна сила. От този момент нататък съветските граждани започват да пътуват в чужбина.

Защо България не е чужбина?

Златни пясъци,1982 г.

Шегата „Кокошката не е птица, България (Полша/Литва/др.) не е зад граница“ (Курица – не птица, Болгария (Польша/Литва/т.п.) не заграница), наследена от социалистическите времена, е свързана точно с положението на начинаещия съветски турист – той трябва да дебютира в социалистическа държава. Ако всичко върви добре, може да разчита на повторение. Човек представлява цялата държава, затова партията е изключително отговорна за кандидат-туристите.

Страната трябва да е представена като място, където живеят най-добрите, най-образованите и най-талантливите – художници, дипломати, учени, спортисти. На тях им е разрешено да пътуват и в чужбина. А също и на всички, които се опитват да се присъединят към тях.

Един от тези късметлии, посетили България два пъти – през 1989 г. и 1990 г. – е Александър от Рязан. „Отидох в Ловеч в състава на отбор по борба, Ловеч е побратименият град на Рязан (за други побратимени градове ви разказваме тук). България е известна със силните си борци, затова решават да организират обмен на опит: българският национален отбор да посети съветска Русия, а руският съответно България“.

Също така всяка година в България се провеждат състезания, в които участват деца от целия социалистически блок. Те пътуват, придружени от родителите си, така че московчанката Зинаида Павловна има възможността всяка година от средата на 70-те да посещава България, а по-късно дори да си купи апартамент там.

Руссо туристо – облико морале!

В СССР има само организиран туризъм. Понякога хората са изпращани в рамките на някаква международна программа – като Александър – тогава „профком“ (комитет на профсъюза) поема всички грижи по подготовка за заминаването. Индивидуалните ваучери за пътуване са разпределяни по организации и предприятия – с тях човек може да си купи място в група, в която всеки трябва да слуша ръководителя на групата. Освен че ваучерите са доста скъпи (около 1,5-2 средни месечни заплати), потенциалният турист трябва да получи характеристика от работодателя си и да премине през бюрократичен ад, за да събере всички документи и подписи.

След това трябва да се яви пред комисия и да издържи изпит, за да докаже, че няма да опозори честта на съвестките граждани. Трябва да знае произведенията на Ленин, когресите на КПСС, имената на генералните секретари на комунистическата партия на страната, избрана за пътуването. Не е лесно да се издържи този изпит…

„От Москва до София пътувахме с влак. В Ловеч живяхме в спортния интернат, разведоха групата ни из цяла България – показаха ни Велико Търново, Варна, Плевен, Габрово и т.н.“ – спомня си Александър.

Дори тези, които никога не са живели в Съветския съюз, знаят за организацията на съветските туристи благодарение на прочутата фраза на героя от филма на Леонид Гайдай „Диамантената ръка“: „Руссо туристо! Облико морале!“.

Дейността на всеки турист е строго контролирана, а туризмът не е приравен на истинска почивка: има и многобройни случаи, когато по време на почивка с туристически ваучери в България гостите от СССР са ангажирани за 1-2 дни да берат череши, праскови или грозде например. Всяка група има свой ръководител, който при прибирането трябва да представи доклад за пътуването: там той описва не само хотелите, екскурзиите и транспорта, но и поведението на туристите – кой колко е пил, вдигал ли е шум или не, напускал ли е хотела без разрешение или не. В края на краищата той дава обща оценка на пътуването и партията прави изводи – кой ще може да бъде допуснат да замине в чужбина и друг път, а кой е по-добре да си остане вкъщи.

Обаче част от тези, които пътуват до България „по причина“, могат да си починат съвсем свободно: „Можехме свободно да оставим децата с групата и да отидем да разглеждаме България сами – веднъж аз и съпругът ми прекарахме цял месец във Варна така“, споделя Зинаида Павловна.

България за съветски граждани

Пътуването до България е преживяване, богато на впечатления за всеки съветски гражданин: все пак животът в България не прилича на този в СССР. В България всичко би изглеждало познато: надписите са на руски, всички се разбират и се отнасят с нескрита симпатия. „В горите около Ловеч имаше паметници на руски войници, и местните се грижеха за тях – приятно ми беше да видя това“, разказва Александър. „Като цяло България остави топло впечатление: Ловеч, където живяхме, се оказа малък, подреден град със стари, но добре запазени къщи.“

„Българите са много приятелски настроени, особено по-старото поколение – казва Зинаида Павловна. – Струва ми се, че съвременната българска младеж е твърде негативно настроена, неприятно ми е с тях. Преди беше по-добре в България – всъщност затова решихме да имаме къща, за да живеем тук от време на време“.

По съветско време е невъзможно да се купи апартамент в България, но ако някой се окаже там, много иска да вземе със себе си поне нещо от страната. България изглежда за съветските граждани като рай за пазаруване. „Дрехите и обувките бяха с много, много добро качество, при нас такива нямаше. Можеше да донесеш от там редки винилови плочи (например „Балкантон“) и книги, които нямаше в СССР“, споделя Александър.

РЕКЛАМА:

Сподели👉

Споделяне