декември 05, 2020
Октомври 1982 г. Самолет Ту-134 изпълнява чартърен полет по маршрута Бургас-Варшава. 40 минути след излитането 27-годишният полски гражданин Збигнев Пургал хваща стюардеса и опира бръснач в гърлото й с искане машината да кацне в Западна Германия. Заради липса на гориво обаче се съгласява самолетът да се приземи в австрийската столица Виена.
По време на целия полет чужденецът държи острието опряно в гърлото на стюардесата, като дори й нанася няколко рани, за да демонстрира, че намеренията му са сериозни.
При кацането във Виена обаче той се предава на полицията, осъзнал, че няма как да се измъкне. С него пътува и съпругата му Мария Пургал, която иска да се върне във Варшава, но австрийските власти не я пускат.
Полиция пита всеки пътуващ в самолета полски гражданин дали иска да остане в Австрия. Всички 68 пътници обаче се връщат във Варшава.
Само два месеца по-рано – на 8 август 1982 година, самолет Ту-134 на „Балкан“ по линия София-Варна е похитен от 41-годишния Иван Кръстев Георгиев. Около 20 минути преди кацането бордният домакин предава на командира бележка, в която пише, че в задния багажник се е укрил мъж, който държи кутия и от нея се показват шнур и запалка. Той заплашва да взриви самолета, ако той не промени курса си към Виена. Настоява и никой да не го безпокои. Командирът отговоря на похитителя, че желанието му ще бъде изпълнено, но уведомява властите в София и Варна. Изпраща радиста да каже на Георгиев, че ще кацнат във Варна, където ще заредят, защото няма достатъчно гориво, и отново ще излетят. Той се доверява, но на земята бързо е обезвреден. У него са открити 1550 грама взривно вещество „амонит“ в насипно състояние, 3 детонатора и 3-метров шнур. Оказва се, че заедно с него са пътували още петима души, включително майка му и сестра му.
Няма много повече подробности за тези два случая, решени сравнително бързо безпроблемно и завършили благополучно. Един друг въздушен инцидент, станал по-малко от година след това и вдъхновен от историята с поляка, обаче завършва с жертва. Архивите пазят любопитни факти за него, както и за още няколко такива случая, станали преди промените през 1989 г. Във всеки от тях следа има желанието за бягство от комунистическия режим.
През 1983 г. за това мечтаят и четирима младежи София – 17-годишният Ивайло Владимиров, 19-годишният Лъчезар Иванов и 22-годишният Красен Гечев и Валентин Иванов, чиято точна възраст не останала в архивите. Всеки от тях има проблеми с властите – Гечев е бил в дисциплинарна рота в армията, Владимиров е на отчет в Детската педагогическа стая за измами, а Иванов, който е войник, е следствен за кражби.
В края на февруари Ивайло и Валентин играят боулинг с авиотехника Иван Цолов, който им разказва как по време на чартърен полет от Бургас за Варшава месеци по-рано поляк отвлича българския самолет. Валентин веднага е пленен от идеята и предлага на приятеля си да избягат по същия начин на Запад. Двамата убеждават Лъчезар и Красен да дойдат с тях и така на 6 март купуват четири билета за самолета до Варна за вечерта на следващия ден. По-ирония на съдбата на Красен му става лошо в самолет, затова вземат билети за полет с малка машина – Ан-24.
Остава им да се снабдят със западна валута. Вечерта обикалят заведенията и купуват на черно 290 долара и 100 марки. След това, доволни, те се черпя. „Утре вечер сме в австрийски бар!“, казва войникът, без да знае, че утрешният ден ще е последният в живота му, разказва години по-късно вече покойният вече журналист Крум Благов, изследвал подробно случая.
От самото начало организацията е сложна – за пътуване със самолет по онова време, дори в пределите на страната, трябва паспорт. Но Валентин, който е войник няма, Лъчезар е загубил своя. Така Ивайло, който е дал назаем на друг младеж 10 лева, взема неговия документ за самоличност, уж като залог. Използва го Лъчезар, който прилича малко на титуляра, а своя дава на Красен. Валентин също се снабдява някак с чужд паспорт.
На 7 март войникът е в ареста на поделението за провинение, но успява да избяга. Другите го чакат с такси наблизо и му дават цивилни дрехи. Обядват в ресторант „Шумако“ край София, където пийват добре. После отиват на летището и пият за кураж по още 100 грама водка. Носят джобни ножчета – единствените им оръжия. Хвърлят чоп кой ще хване стюардесата. Пада се на най-младия, но той се уплашва и прехвърля отговорността върху Валентин. Войникът приема.
За да не събудят съмнение се разделят на две двойки – в едната са той и Лъчезар, в другата – Красен и Ивайло. Минат през КПП в интервал от 15-20 минути. Единият се сеща да скрият ножчетата под катарамите на коланите си, за да не ги открие металотърсачът на охраната. Двама от тях обаче са без колани и ги слагат в джобовете си. За техен късмет обаче проверката не е много обстойна и ножчетата не са намерени.
За да са сигурни, че някой няма да ги изненада в гръб, сядат на последните четири седалки в самолета, който е пълен – пътниците са около 40 души.
Самолетът излита в 18 ч. След 15 минути, когато стюардесата раздава бонбони и кафе, войникът започва уж да повръща. Той e на вътрешната седалка и за да стигне тя да стигне до него, Лъчезар й отстъпва мястото си. Когато жената се навежда над Валентин, той я дръпва до себе си и притиска ножчето в гърлото й. В този момент Красен и Ивайло хващат пътниците пред себе си, като увиват коланите си около вратовете им. Лъчезар става на пътеката, размахва ножа и заплашва да убие всеки, който се опита да им попречи исканията им да бъдат изпълнени. Заявява, че са рецидивисти, излезли от затвора, и са готови на всичко – ако трябва, ще счупят някой илюминатор, за да се разхерметизира самолетът и всички да загинат.
Един от пътниците, който е полковник, започва преговори с похитителите.
„Бяхме някъде над Ловеч, когато един военен почука и каза, че четирима са нападнали стюардесата и искат да летим за Виена. Инструкциите в такива случаи са да им изпълниш желанията, ако можеш, за да не рискуваш живота на пътниците. Да стигнем до Виена беше невъзможно, защото всеки самолет зарежда с толкова гориво, колкото му е необходимо за полета и ние имахме гориво за един час плюс 30 минути за резерва. Предложих им по радиоуредбата да кацнем в Истанбул, но те бяха категорични: Виена“, разказва по-късно 29-годишният инструктор Иля Лалов, който е в пилотската кабина заедно с 26-годишния Пламен Сталев – обучаващ се за командир, а и бордният механик Ангел Узунов.
Първоначално бордният инженер, а след това и командирът опитват да убедят младежите, че искането им невъзможно. Те обаче плашат да отрежат пръста на стюардесата и дори порязват ръката й близо до китката. Освен това твърдят, че четири бутилки със запалителна течност и се заканват да взривят самолета. Екипажът обаче не знае, че блъфират.
Тогава екипажът решава да ги заблуди – уж се съгласяват да се насочат към Виена, а те продължават към Варна. Това става възможно от една страна, защото похитителите са толкова неопитни, че отказват някой от тях да отиде в кабината, от друга – защото се стъмва. След уговорка с летищните власти над 40 минути машината кръжи над Варненския залив, за да изразходва горивото и да даде време на земята да се подготвят.
Електричеството в целия град е спряно, за да не видят терористите морето. Стюардесата Марта Константинова и Стоян Милков от летището във Варна, които знаят перфектно немски език са облечени с някакви униформи, за да се представят за австрийци. Планът е, след като освободят заложниците, похитителите да бъдат обезвредени от група командоси, които владеят бойни изкуства.
Самолетът каца около 19.55 ч. Войникът завежда стюардесата в тоалетната и се заключва там с нея, докато траят преговорите. Отварят вратата на самолета и двамата „австрийци“ влизат. Младежите обаче не говорят немски и се налага стюардесата да превежда. Валентин обаче не я пуска да излезе, само отваря тоалетната. В същото време екипажът тайно пуска четирима барети през вратата на багажното отделение. През шпионка те виждат кои са терористите и къде се намират.
Конспирацията обаче е разкрита от Лъчезар, който се оказва най-подозрителен и наблюдателен. Още във въздуха той се усъмнява, че вижда морето, но останалите го убеждават, че това е Дунав. Сега обаче забелязва Милков и казва: „Не го ли виждате, че е с българско яке?“.
Валентин веднага затваря вратата на тоалетната и се заключва със стюардесата, викайки: „Ще те убия! Излъгахте ни!“.
В това време командоси атакуват и обезвреждат тримата му приятели. Други две спецченгета влизат през пасажерския люк на самолета и разбиват вратата на тоалетната в момента. Според официалната информация това се случва в мига, в който войникът посяга да пререже гърлото на стюардесата. Баретите стрелят почти едновременно и го убиват на място.
Така случаят приключва. Има само един пострадал пътник, и то защото не се съобразява със съветите на екипажа да не става и първоначално командосите го объркват със заложник, като единият от тях го нокаутира на земята. Доста време след това той се лекува, защото зрението му е увредено трайно.
Други двама заложници пък изпадат в нервна криза и скачат да се саморазправят с похитителите. Налага се служителите на МВР да ги пазят.
Стюардесата, която е ранена в шията и ръката, е откарана във варненската болница. „Ще умра ли?“, пита тя след преживения ужас. За неин късмет обаче раната е на милиметри от сънната артерия.
Екипажът на самолета е награден с ордени, а още на другия ден за тримата оцелели пишман терористи е изпратен специален самолет с командоси, който ги връща в София.
Изправят ги пред съда. Любопитен факт е, че председател на съдебния състав Димитър Попов, който години по-късно става министър-председател на България, а адвокат на един от подсъдимите е бъдещият министър на правосъдието Петър Корнажев.
Лъчезар е осъден на 10 години затвор, Красен на 9, а Ивайло на 7, но по-късно Върховният съд намалява наказанието му като на 5 години, защото е непълнолетен.
Красен Гечев излиза от затвора предсрочно условно през 1989 г. и през 1992-а моли за копие от делото, което му е необходимо за американските емиграционни власти. Очевидно обаче не получава виза, защото десетина години по-късно е убит. Главата му е отрязана и заровена на 20 метра от тялото му на Витоша. Основната версия е, че мократа поръчка е на руската мафия.
Ивайло Владимиров, известен като Иво Кучето, пък лежи в затвор в чужбина.
А Лъчезар Иванов, познат като Лъчо Терориста, който става бизнесмен и дори свързват името му с братя Галеви и групировката ВИС, се самоубива в Бояна през 2015 г.
Кой е първият и какво следва?
Първият случай на отвличане на самолет в България се случва в далечната 1948 г. и той е единственият смятан за терористичен акт с жертви сред похитените. Случва се на 30 юни, ден след като Българската гражданска авиация навършва 1 година от създаването си и от пускането на първата редовна пътническа линия София-Бургас. В чест годишнината самолетната линия става София-Варна-Бургас-София. По нея лети пътнически самолет на Юнкерс 52. Екипажът е от двама пилоти, радист и борден инженер, но само един от тях е въоръжен, а по онова време още няма стюардеси. Похитителят е бившият царски офицер от военновъздушните сили Станимир Михалакев, отзован от поста му на военен аташе в Букурещ и пенсиониран на 39 г. Той се качва на самолета във Варна заедно с дъщеря си, а в Бургас още 2 семейства и трима мъже – негови съучастници.
Конспираторите стават 9 от общо 179 пътника, като носят със себе си 6 пистолета, скрити в чантата на една от жените. Отклоняват машината към Турция. Когато тя е над Ямболско застрелват радиста Недялко Недялков, прострелват тежко с два изстрела Борис Ганев – шеф на създадената само две години по-рано дирекция „Въздушни съобщения“, връзват командира на самолета и раняват бордния инженер. Останал без управление, самолетът стремително се носи към земята, слизайки от 900 на 150 м. Похитителите едва успяват да го овладеят. Насочват се към Истанбул, където за малко не се разбиват и кацат чак след третия заход. На летището Ешеликьой, ги чакат няколкостотин войници, преводачи, лекари и камионетка за ранените. Вместо да бъде откаран в болница обаче, Ганев е транспортиран в лазарета на психиатрия, където умира от раните си.
Междувременно Михалакиев и останалите се предават на турските власти и искат политическо убежище. Българското правителство изпраща нота, в която иска те да му бъдат предадени, но в Истанбул е организиран съдебен процес, който на 14 юли 1948 г. ги оправдава като политически бегълци, действали при самоотбрана. Това предизвиква дипломатически скандал. В България на похитителите са издадени задочни смъртни присъди.
Следващото отвличане на български самолет се случва доста години по-късно – 28 юни 1975 г. На летището в Пловдив се подготвя полет на самолет на БГА „Балкан“ Ан-24. При отвеждането на пътниците става спречкване пред стълбата. Младеж, облечен със сако, въпреки 30-гадусовия пек, настоява да се качи първи и грубо се прережда жена и по-възрастни пътници. Екипажът не обръща внимание. Само 7 минути след излитането към София обаче, той става рядко от втората седалка, на която седи, и нахлува в пилотската кабина с пистолет ръка, крещейки, че иска машината да се отправи към Гърция, разказва Димитър Василев в книгата „Самолети под прицел“.
Похитителят е видимо напрегнат, пръстът му трепери върху спусъка. Командирът решава да не рискува и веднага изпълнява искането му. Машината се приземява в Солун. Там е задържан от гръцките власти, на които се предава. Те установяват, че похитителят е 30-годишният Тончо Иванов Гагов. Българинът е със средно образование, психически нестабилен и е правил няколко опита за самоубийство. Последният е от есента на 1974 г.
В съответствие с Международната конвенция за борба с незаконното отвличане на самолети, Солунският съд решава да предаде въздушния пират на българските власти. Когато научава това, при едно от отварянията на килията му, се хвърля от втория етаж на затвора „Коридалос“. Малко по-късно умира.
Именно след този случай стават очевидни несъвършенствата на системата за сигурност при проверка на пътниците. Управляващите у нас ускоряват доставката на ръчни металдетектори от Дания, а в института на МВР изработват детекторни рамки „Лъч“, които са монтирани на някои от летищата. Скоро след това са доставени и първата рентгенова апаратура, унгарско производство.
Следват две години спокойствие във въздушното пространство на България. На 18 май 1977 г. обаче самолет Ан-24 на БГА „Балкан“, който летящ от Видин за София с 4-членен екипаж и 44 пътници на борда, е отвлечен и принудително каца в Белград.
Всичко започва от отпуската на военния старшина Цанко Димитров, който е в отпуск и оставя служебния си пистолет ТТ в ракла, за която имат ключ всички членове на семейството му. Неочаквано за всички 22-годишният му син Румен взема пистолета и изчезва.
По-късно баща му разбира, че той се е качил на самолет и само 7 минути след излитането му насочва неговото оръжие към слепоочието на стюардеса. Иска връзка с пилота и за да е по-убедителен стреля. Пробива обшивката на самолета, но за късмет пораженията не са фатални. Румен настоява машината да се приземи във Виена. Пилотът обаче успява да го убеди, че горивото няма да стигне и похитителят склонява машината да кацне в Белград. Там похитителят е обезвреден от югославските власти.
По-късно Румен Димитров е върнат в България, където е изправен пред съда. По време на делото става ясно, че той неженен, с основно образование, осъждан за кражба и регистриран като психопат. В досието му е записано, че през 1970 г. взривява капсул-детонатор, при което губи три от пръстите си. През 1974 пък става клиент на Държавна сигурност, след като взривява саморъчно направена бомба на пристанището в Лом. Смята се, че той е последовател на похитителя от 1948 г.
Следващият въздушен инцидент става на 16 януари 1981 г. 10 минути преди кацането на самолет Ту-134, който лети от София за Варна, мъж в германска униформа и отличителни белези на хитлерист с пистолет в ръка се отправя към пилотската кабина. Само минути по-късно обаче е обезвреден. Архивите не свидетелстват как точно.
Оказва се, че похитителят е непълнолетен – 17-годишният Емил Стойнев Крумов е психически болен, а пистолетът – саморъчно направен, негоден за стрелба.
Източник: m.dir.bgРедактор: Десислава Димитрова
0 коментара:
Публикуване на коментар