октомври 17, 2017
Той идваше от „низините“ – оттам, откъдето, всъщност, идваме почти всички.
Може би и затова имаше неукротима страст към античните мебели, старинните икони или ценните бижута, целият беше окичен с тях, като коледна елха – и сам иронизираше тази си слабост.
Покрай задочната му разправия с Калоянчев, надълго разговарях със Стоянка Мутафова, и тя ми разказа, как го увещавала да спре да трупа мебели, понеже цялото му жилище било задръстено от тях.
Обаче той винаги казвал едно и също: „В мазата има още място, нека си стоят там“.
Всъщност, искал е да каже, че на никой не му пречат – така че, да бъдат любезни да не му се бъркат в живота.
***
Ходил съм у тях, когато вече живееше на бул. „Ленин“, днешното „Цариградско шосе“, в апартамент под наем – понеже когато събрал кураж да си поиска жилище, му определили една гарсониера.
На някои артистки със съмнително дарование – огромни апартаменти, а на народния любимец – гарсониера, понеже си е сам.
„Ура“ за справедливостта.
И по този начин пак са го унижавали – и той решил, че до края на живота си ще живее под наем, и така, както смята за нужно.
***
В апартамента му на „Ленин“ цареше някаква особена атмосфера – „диаболична“, както я наричах, а той се чудеше на акъла ми.
Сега си мисля, че са го унижавали с гарсониерата не заради друго, а тъкмо защото бе народен любимец.
Те и звание му дадоха почти последен сред големите артистични имена – и Стоянка разказваше, как на всеки 24 май, докато слушал „Върви, народе възродени“, очите му винаги се насълзявали.
Това на днешните читатели няма да е много ясно, та трябва да го уточня: на 24 май даваха званията за заслуги в областта на културата и образованието, включително и на актьорското съсловие.
И всеки път все прескачаха Парцалев – някакви .урветини ставаха заслужили на не знам какво си, а той си стоеше просто Парцалев.
Народен любимец, обаче без звание.
Може би и затова Народът го обичаше – в ония години той все още имаше определена слабост към хората, които ги унижават или притискат в някаква степен, без значение дори, колко са талантливи.
***
Веднъж, според легендата, Парцалев не издържал приказките срещу себе си и рекъл на Живков: „Всичко ли оправихте в държавата, другарю Живков, та опряхте до моя задник?“
Знам отдавна тази фраза, и никога не бих посмял да питам за истинността й самия Парцалев, но сега ми изглежда абсурдно да го е казвал.
Това би било в разрез с представата, която е искал да наложи за себе си.
***
По-интересното е друго – в онези години никой не би се сетил дори да обсъжда задника на този или онзи, хората просто си харесваха героите такива, каквито са.
А сега – прас! – отиваш и дърпаш за езика Калоянчев да каже, какъв е бил Парцалев.
И това далеч не е случайно, това се прави напълно промислено и напълно съзнателно.
Това е част от общото усилие да се самодоказват, като поругават паметта на избранниците на Съдбата.
Едно напълно ненужно занимание.
Защото – сигурно вече сте го забелязали – някои могат да говорят непрестанно и най-скандалните неща, но това съвсем няма значение за Съдбата, тя няма и да ги погледне, дори и през рамо.
***
Работа е ясна.
Сражението почти е приключило, останала е съвсем малко надежда – и съвсем близо сме до деня, в който на знамето ни трябва да бъде извезан един задник.
А в държава, в която проявяват интерес най-вече към задниците – какво пречи пък други задници да я управляват?
Нищо, разбира се.
***
Времето, все пак, понякога е и справедливо.
Поне по отношение на Парцалев.
Те се занимават със задника му – а той изглежда все по-достолепен.
Те го облепват с мръсни думи – а неговите изглеждат още по-красиви.
Те говорят за задници – а пък той едва удържа сълзите си, когато ни казва, че вече си е взел сбогом с Дон Кихон – там, край паметника му в Мадрид, понеже е разбрал, че никой няма да му позволи да излезе от амплоата/затвора му на комик.
Голям комик наистина, обаче комик, нали – друго си е да размахваш меча на Цар Шишман, примерно, на сцената на Народния театър – ах, тези мечове, които победоносно се размахват само в сънищата на българската История…
***
Какви задници, по дяволите, защо ги тикате в очите ни – какво общо имат те с нашия занаят?
Като искате толкова да се занимавате със задници – правете политически предавания, правете нещо като едновремешната „Панорама“, която беше специалист в каденето на тамян тъкмо на задниците.
Не разпалвайте и не търгувайте с най-ниските инстинкти на публиката – защото когато си все в септичната яма на живота, няма как да миришеш приятно…
Направете си новото знаме – онова със задника, но поне изчакайте още малко, докато ги няма неудобните свидетели – такива като Мутафова, например, която и на 95 години е по-жива и духовно по-витална от вас, новите знаменосци.
***
Не говорете за великите мъртъвците така, както го правят ония .айнарки от „Пуси Райъп“ – не влизайте в църквите на тези мъртъвци с кубинки, не разбутвайте с лакти почитателите им, и пр.
Не превръщайте живота и особено изкуството в някаква лудница, от която долитат само грухтене и някакви други неприятни звуци.
И после – кои пък сте вие, че да раздавате индулгенция за едни, понеже сте се цанили за техни кочияши, а пък да обругавате други – понеже дори не си представяте, какво са били, какво са изживели и какви следи са оставили във Времето.
***
След като поразказа някои неща за Парцалев, Стоянка Мутафова спомена и нещо, от което се беше най-притеснила.
Гледала в едно предаване, как някакъв участник сочно, натрапчиво-нахално и продължително се изсеквал срещу камерата.
Стоянка беше поразена от това, че са го оставили да го прави и дори сякаш му са се наслаждавали.
„О, скъпа – казах й аз, – та нали това е идеята на днешната телевизия. Изсекни се срещу публиката!“
***
Веднъж питах Парцалев, кога е разбрал, че хората го обичат.
Събличал си балтона във фоайето на един театър, неволно ударил с лакът едно детенце и то силно се разплакало.
А майка му се навела да го успокоява и рекла: „Мълчи, бе, мамо, Георги Парцалев те удари!“
„Тогава“ – отвърна той.
Източник:afera.bg
0 коментара:
Публикуване на коментар